Разказът е носител на награда от конкурса за написване разказ на младежка тематика , проведен от Община Варна, 2008г.

Лятото беше в разгара си, беше необичайно горещо и слънцето пареше, като истинска пещ. Момчетата се забавляваха някъде по морето, най-вероятно на юг, към Царево или Синеморец. Мартин не беше с тях. Не тръгна.

Всъщност, щеше да отиде и той, разбира се. Никога не би изоставил своите момчета, своите бойни другари, както обичаше да казва, полушеговито, полунаистина. Но в крайна сметка не тръгна.

Миналата седмица бяха на купон. Тъкмо бяха сгащили трима цигани и ги бяха размазали, та отидоха в приповдигнато настроение. Имаше много пиячка и мадами, та бързо се бяха насвяткали. Само Мартин държеше фронта, но не защото беше водач. Просто цялото му внимание беше приковано в мургавата хубавица, която му хвърляше огнени погледи. Беше му позната отнякъде, но не можеше да се сети.

„Не може да е циганка…”, мислеше си той, „макар, че има нещо…”

- Здрасти, аз съм Фани. – прекъсна мислите му мургавата красавица.
- Мартин. Познаваме ли се?
- Мнеее, не мисля… Щях да те запомня.

Момичето го погледна дяволито и седна до него.

Определено беше красива, притежаваше особен чар. Черните й очи пареха като въглени и те караха да гориш и ти. А Мартин не беше влюбчив, напротив. Но тази жена го караше да се чувства особено, сякаш не бе той.

Съвсем скоро Фани се изгуби в мускулестата му прегръдка и те заприличаха на двама влюбени на купон в Студентски град.

Цецо Плувката, помощникът на Мартин, ги гледаше неодобрително и враждебно от ъгъла на стаята. Не че му дремеше какво гадже ще забие Марто, ама тая мургавата не му харесваше. А и Мартин киснеше с нея цяла вечер, дори не погледна момчетата. Нищо, утре ще я зареже тая скочубра, помисли си сто и тридесет килограмовият скинар и лицето му се изкриви в ехидна гримаса, която го направи още по-грозен.

- Марто, утре кога ще палиме? – Цецо най-накрая реши да прекъсне влюбените гълъбчета.

- Айде, тръгнете утре вие с момчетата, аз ще дойда по-натам.

Мартин дори не го погледна, а Цецо Плувката остана като ударен от нечие кроше. Но като стар кадър, бързо се окопити и сви безразлично рамене:

- Ми, както кажеш, бос, купонът и мадамите са там…

Мартин махна небрежно с ръка, а с другата притегли видимо доволната хубавица към себе си.

Той се чувстваше като цар. Беше водач на една от силните банди, които се нароиха последните години. Половината население на България беше станало циганско и скинарските групи се множаха повече и от ромите. Полицията беше напълно безсилна, а България беше заплашена от Евросъюза с изключване, ако не овладее положението. Но това Марто Бокса (така му викаха заради силния удар) изобщо не го интересуваше. Усещането за недосегаемост го опияняваше. Обичаше да се боят от него, страхът на другите му действаше като наркотик. И за него бе съвсем нормално да мрази циганите – те не бачкаха, а само крадяха и правеха мизерии. Това негово твърдо убеждение беше обагрило целия му мироглед, и той с радост прочистваше нацията.

Прекараха нощта заедно. Имаше някаква магия. През Мартин бяха минали много момичета, но с Фани беше различно. Дива, страстна, и в същото време – нежна нощ.

Събуди се към обяд. Лятото беше разгара си. Момчетата бяха вече заминали, най-вероятно на юг. Навън слънцето жулеше безмилостно. Понечи да стане и да си хвърли една вода, но не успя. Огледа се наоколо. Фани я нямаше.

„Не трябваше да идвам у тях” – помисли си Мартин и се опита да я извика. Опитът му претърпя пълен провал. Опита пак и пак, но от устата му не излизаше и звук.

Ледена пот напои челото му и замъгли погледа му. “Какво става тук, да не съм умрял?” Усети как се задушава от животинска паника. Огледа се отново. Стаята й бе голяма и полупразна.
Чуха се човешки гласове.

Вратата се отвори шумно.

Фани влезе, последвана от двама мъже с бронзов тен, облечени спортно елегантно. Всички бяха цигани.

Мартин се напрегна да се изправи, но остана прикован за голямата спалня. Фани го гледаше с огнения си поглед, но в него вече нямаше и следа от флирт. Беше пълен с изгаряща омраза.

Без да обели дума, единият от мъжете го стисна и му изви ръката все едно бе гумена. Със сръчен и отработен жест, Фани му би последователно две инжекции с тъмна, мътна течност.

После го изгледа с погнуса и с рязко, бързо движение хвана косата си и я дръпна. Беше перука. Показа се къса, тъмнокестенява коса, която я правеше да изглежда още по-красива.

- Сега позна ли ме? Или да ти припомня? Сигурно не ме помниш, навярно си очернил много момичета. Е, преди 3 години изнасили и мен. Майка ми е ромка, баща ми – българин. В онзи прокълнат ден бях минала да я видя, когато нахълтахте, като говеда, с твоите изроди в махалата и млатехте наред. После ти ме хвана и ме качи в колата си, закара ме на Витоша. Когато успях да се добера до вкъщи, разбрах, че мама е починала от раните, на път за болницата. И сега ще си платиш за всичко!

Мартин направи отчаян опит да се раздвижи и да каже нещо.

- О, не се мъчи, били сме ти инжекция. След осем-девет часа ще може да се движиш, но няма да можеш да говориш. Какво, смееш ли се? Да, знам, че ни нямате за хора, но сега ще минеш през това, което изпитваме ние. Поне за кратко, само за миг. Я го вдигнете го пред огледалото.

Двамата мъже изправиха Марто Бокса и, ако не беше ням, сега със сигурност щеше да загуби дар слово. Пред него стоеше як, мургав тип, много тъмен – почти син.

- Мдаа, пигментирали сме ти кожата. Щеше да си много готин циганин, жалко. Сбогом, красавецо.

Фани излезе, а след нея и двамата й безмълвни, мрачни спътници. Мартин съвсем полудя. Всичко е сън, всичко е сън, повтаряше си той, а унизителната паника го задушаваше. Следващите седем часа се разтегнаха в цяла вечност. После дойдоха пак онези двамата и го натовариха в багажника на голяма, тъмна кола.

Мартин не подозираше, че ще го оставят близо до бара, където се събираше със своите момчета. Не знаеше също, че те не бяха заминали за море, а Цецо Плувката ги беше събрал тук, за да търсят боса си. Без него не тръгваме, беше отсякъл Цецо. Никак не бе харесал мургавелката, а и имаха страшен махмурлук.

Двамата цигани носеха черни маски. Спряха колата близо до бара и изнесоха Мартин. Той се опита да свие ръката си на юмрук и успя. Но само толкова. После мъжете се отдалечиха в посока заведението. С неистово усилие Мартин успя да се изправи и да се подпре се на полусъборената ограда до него. Не можеше да си стои на краката.

В това време маскиран мъж се показа пред вратата на бара и извика:

- Ей, вънка има мангал!

После се стопи в здрача.

Пръв изкочи Цецо Плувката, а след него поне десетина яки, бръснати момчета. Огледаха се и видяха Мартин, който се опитваше да се закрепи около оградата. Скочиха върху него и започнаха да го млатят. На Цецо му се стори, че мангалът иска да им каже нещо, но само си отваряше устата и жестикулираше. Даже за миг му се стори познат, но беше вече тъмничко и сигурно се бъркаше.

Десет минути по-късно, Мартин, цял в кръв, лешеже на два метра от оградата, за която се беше хванал. Последната мисъл, която му беше минала през главата е, че бяха размазвали и други неми цигани, които не се съпротивляваха, а само се опитваха да кажат нещо с жестове…

Радислав Кондаков

Бутон за споделяне