Няма кадри в туризма, хората бягат в чужбина. Принудени сме да наемаме чужденци. Няма хора в България.

Ако следите статиите за нашия черноморски туризъм, или гледате някой друг репортаж по телевизията, тези думи сигурно са ви познати.

Защото това са думи на нашите хотелиери, туристически босове и други ярки звезди на съвременния, български бизнес небосклон.

Вероятно хората имат известно право.

Но аз ще предложа и една друга гледна точка, с един, почти невъзпитано, прост пример.

Нашият главен герой живее близо до Варна, някъде в околните села. За него 300 – 400 лв са си крупна сума отвсякъде. Поради ред, независещи от него причини, същата сума не е много привлекателна зa един варненец. Пък и последният много добре знае за мизериите, които много туристически шефове спретват на своите подчинени.

И така.

Нашият герой пристига във Варна, и щастлив, вече сънува денонощно своите 400 лв.

Но, уви, трябва да спи някъде. А варненските квартири изобщо не са от евтините. Полупаникьосан, но подпомогнат от своята природна находчивост и хитрост, нашият герой намира някоя дупка за 100 – 200 лв. на месец.

Дотук добре. Но от въпросната дупка до местоработата в курорта трябва транспорт. А там отново искат пари! Тук е редно да извадим от бъдещата печалба още една прилична сума, което обаче няма да спаси нашият герой от гладна смърт.

Той трябва да яде!

Хубава работа, сандвичи, сандвичи – ама и те скъпи!

Ще извадим и оттук прилична сума, която няма да посмеем да специфицираме, без да познаваме поне бегло менюто на главния герой в примера.

Важното е, че в крайна сметка, бленуваната заплата се е постопила…

Безкрайно разочарован, нашият герой се превръща в сърдит сервитьор и обслужва предоволните туристи по нашето Черноморие. Не за дълго, разбира се.

Все пак и той има чувства.

В крайна сметка напуска и докато чака автобуса до родното си село, вижда вестникарско заглавие в близката будка: Има неодостиг на персонал по Черноморието!

Този път реакцията на бившия туристически кадър е напълно “селска” (в оня смисъл на думата) и почти изцяло по адрес на шефа му. Същият, който го караше да работи извънредно и постоянно го глобяваше за счупени чаши.

Този пример може и да не е верен, числата може и да не са точни, макар че е изкусително да си мислим, че сме си обяснили синдрома на сърдития сервитьор в България.

Но, в крайна сметка, не е лошо да погледнем нещата и от този ъгъл, нали?

Бутон за споделяне