Най-трудно беше тръгването. Мъгливият град ме беше стиснал здраво в измамната си прегръдка и ми рисуваше картини на удобства, лукс и забавления.

Всъщност, мъгла нямаше. Беше слънчева и топла юлска сутрин, само няколко облака все още напомняха за проливните столични дъждове, сбъркали София с тропиците.

Оставихме колата в Паничище, където въпреки дълбоките ни еко убеждения, взехме една „уазка” до хижа „Рилски езера”, по-известна като Новата хижа. “Разтърсващото” качване провери здравината на нашите пломби и ни доказа, че имаме чудесни бъбреци и обещаващо бъдеще като каубои.

Още в първия миг Рила ни погълна с цялата си красота и величие, а чистият въздух превзе измъчените ни от смог дробове. Макар и още в началото, предвкусвахме чудесния престой и това си личеше по приповдигнатото настроение и бурния смях, с който приветствахме дори тъпите шеги.

Тежкият багаж още веднъж спечели битката с нашата еко същност и си наехме няколко коня до хижа „Седемте езера” – още по-известна като Старата хижа. Стигнахме дотам леко, бързо и приятно, но все пак след конския впряг и забравихме тотално чудесата на съвременната цивилизация – тук вече нямаше дори и джипки.

Обзе ни някакво красиво, възвишено настроение, което не можеше да бъде помрачено дори и от неприятната работа по опъване на палатките, което за мен все още си остава една дълбока загадка.

Доста ми е трудно да опиша усещането да живееш в сърцето на Рила, в циркуса на Седемте езера. Надали ще мога да си позволя разходка в космоса, но чувството, че съм на друга, по-красива планета, ме обзема винаги на това място. Място, на което дори клековете стават симпатични, където безбройните камъни изглеждат скъпоценни до един, където тайнствените езерата сякаш оживяват пред очите ти.

Освен, че нещо ми убиваха обувките, ежедневните ми разходки бяха затруднени и от факта, че постоянно зяпах или околните върхове, или някое езеро, рекичка, изворче, далечна полянка или друга красота. Това, освен естетическа наслада, причиняваше и често спъване по тесните, каменисти пътечки.

Оттук родната София ми се струваше далечна, непозната, нереална. Вечерно време се виждаха светлинките на Говедарци и аз се чудех кой луд може да се завре да живее там долу, изпускайки това прелестно величие, криещо се на 2400 м. над морето.

Разбира се, пълзенето из палатката понякога ми идваше в повече, но така или иначе го приемах – никога не съм харесвал хижите. Пък и идеята за собствен дом на най-красивото място на земята ме забавляваше. Когато някоя гледка ме впечатлеше силно, се взирах в нея дълго и жадно, сякаш исках да я изпия с поглед, да изживея всеки миг там по-интензивно, по-дълго. Всъщност, желаех да я запомня, да стане част от мен, и като затворя очи, някъде в прашния град (не докато шофирам, разбира се) пред мен да се появи същата тази картина и да ме пренесе там – надалеч и нависоко, в красивото и великото.

Тази година имах доброто намерение да покоря Харамията – стръмният, остър връх над Близнаците и Трилистника, електричен и мощен, и напълно достоен за „Властелина на пръстените”. Ловко успях да се справя с желанието, като съзерцавах върха от най-различни гледни точки – излегнат пред Близнаците, мотаещ се около Трилистника или подпрял се на Старата хижа. Не го изкачих, но пак си обещах да го направя догодина. За сметка на това се подвизавах върху шалтето и пред Бъбрека, съзерцавах сините му, дълбоки води, и се питах откъде идват вълните му, като все пак нямаше вятър. Накрая си взех две-три камъчета от там (били полезни за бъбреците, като се поставят в шишето с вода), защото най- вероятно ми предстоеше слизане с „уазка” от Новата хижа – чак до Паничище.

Освен Харамията и магичната скала над Близнаците, едно от най-любимите ми места си остава изворчето «Ръцете, които дават», открито от Бялото Братство миналия век. Самите ръце са направени от снежнобял мрамор, и винаги будят у мен особено чувство под лъжичката. Може би за това усещане има принос и песента на течащата вода, или приказната поляна пред него, а защо не и огромните камъни, пръснати така странно наоколо, сякаш побити от ръцете на незнаен гигант. Във всеки случай водата му е невероятно вкусна и сладка, казват че имала златни частици.

Но всичко има своя край, особено хубавите неща.

Един слънчев рилски ден ние събрахме палатките (много по-лесно е от разпъването!) и се понесохме на собствен ход към Новата хижа. Раниците тежаха, но наклонът беше в наша полза.

От хижата взехме лилаво Гранд Чероки до Паничище, с резервна гума на капака, в което успя да се побере и един познат на шофьора, което ни спести задължението да си говорим с него.

Използвайки доста непознати думички, те не млъкнаха през цялото време и освен хвалбите за джипа и разкази за шофьорски умения, чухме и доста подигравки за еколозите. Дори шофьорът разправи „забавна” случка, за това как при последния еко протест тези дни, извадил воден пистолет, а всички се шашнали, та дори извикали полиция и го закарали до районното. Това много развесели събеседниците и подхрани разговора за следващите 15 минути. Поне хубавата возия на джипа ни спести най-малко три салта и двоен аксел.

От Паничище се качихме в колата и – към София. Въпреки, че е клише, се чувствах страшно зареден и щастлив, някак си изпълнен с част от Рилската пустиня.

Вкъщи, естествено, веднага се залепих за компютъра, и опитвайки се да избягам от многото е-мейли, зачетох нова статия, в която пишеше как протестиращи еколози са били заплашени с картечен пистолет на Новата хижа, от шофьор на джип.

Имаше и снимка на джипа – беше лилаво Гранд Чероки, с резервна гума на капака.

Радислав Кондаков

Бутон за споделяне