Пътеписът е отличен с трето място в конкурса “Лятно настроение” на OkoloSveta.com
Избрахме хотела, защото беше близо до гора и зеленина, усамотен и предлагащ спокойствие, тишина и условия за пълен релакс. Криопиги Бийч Хотел – така се казваше. Криопиги означава леден извор, имало такъв в близкото село, което се казва, разбира се, пак Криопиги. Мисълта за ледения извор внесе усещане за хлад и свежест и ние се понесохме с пълна пара (газ) към първия „ръкав” на полуостров Халкидики, Касандра, където се намира хотела. Газта натискаше един приятел, който освен, че ни докара, щеше и да ни вземе наобратно.
След като разгледахме обстойно един доста голям мол около Солун, в крайна сметка, пристигнахме в селото. Село може би е неподходяща дума, защото изобщо не прилича на Черноморец например, но и курорт не е – след като не прилича на Слънчев бряг. Няколкото къщи – ресторанти бяха струпани около главния път, но аз не им обърнах подобаващото внимание, защото се взирах в зелената далечина, с надежда да зърна хотела от снимките.
Бях прекъснат от вик, идващ от нашата кола – А, ето го хотела!
Проследих с поглед изпънатия показалец и на тротоара, на главната улица прочетох надписа Kriopigi Beach Hotel, мъдрещ се на еклектична сграда.
- Странно, има още един хотел с това име. Само, че как ще намерим нашия в гората, незнам. – Промърморих аз, макар че много добре знаех отговора.
Имаше само един хотел с това име, и той не беше в гората, ако не броим няколкото изсъхнали маслинови дръвчета отстрани.
С леко разочарование разтоварихме саковете в още по-еклектичното лоби, където собственикът беше събрал мебели, вещи и стил на обзавеждане от всички епохи и краища на света. Но не изглеждаха зле. На рецепцията ни посрещна любезен грък, който с приятелски и отработени реплики успя да стопи неприятното чувство, породено от близостта между хотела и булеварда.
Хубавото впечатление, подсилено от приятния разговор, се засили и от факта, че получихме стая с изглед към морето, въпреки че бяхме платили с изглед към гората или към улицата. В нашия случай към улицата, защото гора нямаше. Морето се виждаше добре, а също и изгрева, изобщо с терасата веднага си допаднахме взаимно и прекарахме подобаващо време заедно.
В хотела беше пълно със сърби, румънци, македонци и руснаци. Имаше и българи, освен нас, разбира се. Гърци нямаше.
Разбрахме, че плажът не е особено близо (макар терасата да ми показваше друго) и хотелът осигурява влакче дотам.
Ние, разбира се, решихме, че няма да се бутаме в него (пък макар и не от БДЖ) и още същата вечер тръгнахме пеша да търсим плажа. Отказахме се след близо час слалом между частни вили и малки хотели. Добре, че го направихме, защото на сутринта влакчето, в което се бяхме намърдали и ние, тръгна в съвсем друга посока.
И така – ето го плажа. Имаше си пясък, което беше добре. Морето също беше там, много чисто и бистро, и топло като чай. Платените чадъри и шезлонги не бяха по-скъпи от тези по нашето Черноморие, но аз не седях много около тях. Бистрата, плитка вода ме привличаше неудържимо в меката си прегръдка, особено приятна и заради липсата на досадни водорасли.
Наоколо плуваха и доста рибки, които за разлика от нашите, не бягаха от хората. Радостта им от контакта с тях обаче бързо се изпари.
Те хапеха.
Разбира се, не бяха участвали във филма „Пирани” но все пак се налагаше да ги разгонвам с движения, които със сигурност са били смешни, гледано отстрани.
В борбата със следобните жеги усилено ни помагаше климатикът на хотела, но въпреки съветите на здравия разум, аз се мотаех из фитнесчето, което Станислав от рецепцията любезно ми отключваше (освен мен нямаше други луди). Все пак добрата форма ми помагаше в битката за асансьора с напористите рускини и в борбата за място във влакчето.
Станислав не беше българин, а латвиец (или литовец, нека не ми се сърдят прибалтийците), и като студент по туризъм си караше летния стаж тук. За съжаление останалият персонал, в който почти нямаше гърци, не винаги беше толкова любезен и отзивчив.
Но фитнесът и малкия басейн на хотела не можеха да компенсират all inclusive психологията и режима, осигуряващи твърде много калории на организма.
Само няколкото германци се чудеха на източноевропейския ни хъс към чести разходки до бюфетите с храна, и майсторското ходене с препълнени чинии. Предвидливо, храната освен, че беше вкусна, беше и много, така че всички бяха щастливи и преяли.
Хотелът и селцето бяха предимно за семейни хора, с малки деца, каквито имаше много. Вечерно време звучаха детски песнички, имаше танци и празненства, а многобройни къщички, замъци и играчки осигуряваха забавления за най-малките и глътка спокойствие (и бира от бара до басейна) за родителите им. Дори гледахме анимационно „Книга за джунглата” на гръцки и го намерихме за много поучително и интересно (освен бира, бара предлагаше и по-силни напитки).
Но, нека прозвучи като предупреждение, ако случайно нямате дете, търсите разнообразие, дискотеки и т.н. – отидете на друго, по-забавно място. Такива из Гърция колкото искаш.
Но ние, отдадени на пълен мързел, дори не благоволихме да потърсим едноименния леден извор. За сметка на това се отпуснахме напълно и, без да излъжем, можехме да кажем, че сме били на почивка.
Въпреки, че хотелът не беше луксозен, нито се намираше в гората, определено беше симпатичен и, по своему, уютен. Приличаше на малък комплекс от постройки, различни и неумело скрепени, но създаващи приятно усещане, обграждайки вътрешния двор и басейна.
Плажът, макар и далече (не на 1 км от хотела, както пише в рекламата), може да се гордее с наистина прекрасно море. Пък и пътуването с влакчето имаше своето очарование и ритуалност. През времето, което бяхме там, не посмя да се появи нито едно облаче на небето, което за човек, като мен, не понасящ дъжд, е равносилно на още една звезда в категорията на хотела и престоя там.
Ако търсите слънце и спокойствие, голямо количество храна и занимания за малки деца, бистро море и хапещи рибки, то Криопиги е за вас.
Радислав Кондаков
