Ял ли си? Sappitiya? Did you have food?-част 7
July 6, 2011 | в: Пътеписи
Гост автор: Владимир Харизанов
Super Delux автобусът изпъпли хълмовете, сграбчили Шираз. Откри се гледка към суха, обвита във воал от прах долина. Орехови градини със забити до короната млади насаждения. Липсата на вода принуждава дърветата да се садят много дълбоко. Младото дръвче се посажда в голям трап, който постепенно се засипва. Когато поотрасне, почти цялото дърво е под земята, на повърхността се подава само короната.
Помолих шофьора да ми каже, когато стигнем Сирджан и легнах да поспя. Бутане по рамото. Оглеждам се. Навън е пясъчна буря. Автобусът е спрял до някаква потънала в пясък отбивка. Трудно различавам кръстопът. Пристигнахме. От тук ми е отбивката за Бафт. Слизам, стягам колелото и вдигам качулката на якето, слагам очилата и потеглям. Видимостта е на места под 100 м. Като цяло е равно и карам доста бързо. Надявам се някой да не ме забърше от пътя. Спират ме хора с мотоциклет, първо ме черпят с хляб, а след това ме питат от къде съм. Въобще май ще си променя мнението за иранците. В града са обсебващи и разглезени, и честно да си кажа, направо ми лазят по нервите, нима не е така и в нашите градове? Но тук, на село е по-различно, хората са по-топли и по-сърдечни дори от турците, „големите-малки деца” навсякъде ме приветстват радушно. Самият път е спокоен, колите ме задминават без истерии и бибипкане. Всеки е усмихнат и се радва най-искрено, когато пътят ми се пресече с неговия.
Следвам заградена с триметров зид ябълкова градина. Почти навсякъде в Иран овощните градини са зад висока ограда от печени тухли и кал. В началото си мислех, че е срещу крадци, но постепенно взе превес идеята, че оградата просто защитава дърветата от изсмукващия всяка капчица вода нестихващ вятър и пепеляк, обхванали страната през този сезон, ако не и през цялата година. Сред облаците прах спира и ме изчаква раздрънкан Paykan пикап. Поздравявам и подминавам. Не след дълго усещам, че шофьорът нарочно изравнява с мен, гледа ме любопитно, след това дава газ и спира на около стотина метра. Отново ме чака. Този път ми маха да спра. Спирам и със знаци ми дава да разбера, че иска да ме откара на двадесетина километра напред. Току що съм слязъл от автобуса и не ми се вози на кола. Опитвам се да откажа, но той просто ми сочи облаците прах. Накрая отстъпвам. Намърдахме колелото между доматите и тиквичките отзад. Говорим си изцяло със знаци. От време на време използвам картата нагледно да представя маршрута. За голямо мое учудване шофьорът се казва Реза. Реза отново ми подава ръка. Тръгнал е до близкото село да си продава стоката. Кръстопът и раздяла. Прахолякът е зад нас. Пустинята сега е по-камениста. Червена бедна почва. Тук-таме са разхвърляни оазиси от дървета с няколко декара обработваема земя, доколкото стига водата за напояване. Чудя се дали да не потърся убежище за през нощта в някой от тях, но е още три часа, рано е, нека си попеем с колелцето още малко. Катеря покрай сухото дере на река. Левият крак отново ме боли. Следващите двадесет километра са все плавно изкачване. Отстрани на пътя изниква глинен дворец. Крепостните стени са почти разрушени. Почти съм изкачил баира. Спирам да си поема дъх. Най-накрая надолнище. Километражът показва 72 км/ч максимална скорост. В далечината се оформя село. Решавам да търся подслон там. До Бафт имам към 20 километра, но нека ги оставя за утре. Свъртам към първата къща и веднага разлаях глутница кучета. Спаружена бабка с лейка в ръка ме поглежда с изненада. До нея припка гигантско оранжево-кафяво куче. Мъже с фесове. Опитвам се да мина с турския, който знам и нещо просветва. Имам комуникация. Появяват се още хора, едно момче знае малко английски и ми се притичва на помощ. Започвам да оправям лагера, всичко е налице – вода и равна площадка на завет. Какво му трябва повече на човек? Точно разгънах палатката и подредих панаира от багажи и ето, че се появи бащата на момчето. Надер ме хваща бащински за ръката и без много да му мисли ме кани да им гостувам. Тази вечер съм гостенин в село Аркон. Типична атмосфера като за Турция. Дори керосиновата печка, с която се топлим, е подобна, въпреки че не е изработена в южната ни съседка.
Не мога да забравя колко много автобусчета обслужват пътищата на Турция. Във всички направления вървят ако не автобуси, то поне микробуси. Край пътя, в пустошта насред нищото чака човек, маха на минаващия микробус и ето – транспортът е уреден. Тук, в Иран, положението е малко по-различно; табелите са точни, поне в участъка, където съм сега, но трафикът е нула в сравнение с Турция. Пътува се много спокойно.
7 ноември 2005 г. Преход от 104 км от Бафт до Нигар. Вече съм в планина, и то голяма. Имам поне 40 километра катерене, с хълмчета и равни хребети, но до средата на деня не става по-равно. Напротив, планината се извисява все по-високо и по-високо. Спиралата на пътя е сграбчила плътта на скалата. Едвам се движа. Нося вода и съм доста тежък. Четири километра в час си е направо рекорд. От време на време почивам, бутайки, за да сменя натоварването. Червени, обрасли с тръни и остра, твърда, пожълтяла трева планини. Тук-таме поточе, с по няколко къщи и насадени нивички. Най-накрая прелом. Разсечената скала открива гледка към равна полупустиня и път – права линия в далечината. Отворило се е огромно спускане. На върха ме чака моторист, който ме задмина няколко минути преди това. Поздравявам, без да спирам и се гмуркам в пропастта. Надолнището е плавно, почти без завои следва извивките на ската. Спирачки изобщо не натискам. Летя. Усещането е невероятно. Поглеждам километража и не мога да повярвам на очите си – вдигнал съм 90 км/ч. Пак се фокусирам на спускането, ще проверя максималната скорост, когато сляза в низината. Карам по средата на платното. Никой няма, не преча на никого, ей, летя! Сърцето ми прелива от радост.
Всяко спускане си има и край. Още съм екзалтиран от преживяното. Сърцето ми весело тупти. Карам си и си пея песнички на правия като стрела път. След около петнадесетина минути ме настигна мотористът от върха. Забави до мене, пита ме кой съм, къде съм тръгнал. Проблеми няма, лека полека му разказвам историята до момента, на развален турски и английски. Наближава време за нощуване, наоколо – нито следа от населено място. Нямам видимост от ниското. Знам, че от върха имаше едно или две села някъде по пътя, но сега съм в неизвестност колко път има до тях. Любопитството на моя нов събеседник минава всякакви граници. Почва да ме пита дали не мога да му подаря очилата си, каската, ръкавиците, общо взето всичко взе да си харесва. Когато ми зададе въпроса дали имам и пари, вече не издържах. Спрях и се направих, че пия вода и си почивам. А той чинно ме изчака. Казвам му аз да се маха, да си върви по пътя, не искам да лагерувам там, където съм уязвим, а с този човек в компания се почувствах точно така. Той се отдалечи на стотина метра и започна нещо да си човърка мотора. Пак го изпреварвам, той пак ме настига и кара до мен. Спирам и вече доста ядосано му казах да не ме чака, а да си върви по пътя. Той пак тръгва и все се оглежда да види къде съм. Карам бавно и се озъртам за спасение от непознатия. Една-две порутени къщи от моята страна. Не вършат работа. Твърде е усамотено. И изведнъж – село, на около километър от пътя. Без да му мисля, давам газ през пустошта към селото. Не ме интересува има ли път или няма. Искам само да се скрия от натрапника. Влизам между къщите. Две момчета от съседното магазинче ме поглеждат с изненада. Ред финикови палми покрай канавката и памукови ниви. Места за лагер колкото искаш. Питам къде няма да преча на никого, а те само ми казват: изчакай Акбар, той ще се погрижи за теб. Чакам и все се озъртам за моториста от пътя. Пулсът ми се успокоява, няма никой, в безопасност съм. Ето го и Акбар, яхнал мотоциклет. Момче на около 17 години, черен развят перчем, кремава риза, анцуг. Шоколадов тен от работата по къра. Сякаш ме е чакал да дойда. Дава ми да разбера, че ще ме настани до джамията. Акбар има ключове за джамията, пуска молитвите сутрин, обед и вечер. Самата джамия е в ремонт и нямат постоянен ходжа. Не знае нито английски, нито хваща нещо от турския. Влизаме в една строяща се пристройка отстрани на главната сграда и аз почвам да разопаковам палатката. А Акбар отключва главната сграда, хваща ме за ръката и ме води там. Пак няма да съм на палатка, ще спя на персийски килим в джамията на село Хабиб! Благодаря ти, Акбар! Разхождаме се из селото. Отново глинени къщи, измазани с глина и слама. Но покривите са полусферични куполи. Меко грее всичко наоколо с лъчите на залязващото слънце. Идват няколко възрастни, отварям картите и разказвам доколкото мога историята си, малки деца ме черпят с бисквити. Ей, какъв живот само! В един и същи ден пъплиш с 4 км/ч и летиш с 90 км/ч. Чувстваш се застрашен, и минута след това – заобиколен от приятели. Вярваш. Сякаш има някакво излъчване във всеки от нас. Сякаш, когато човек пътува, чувствителността му се изостря и преценката му за обстановката е изключително реална. Знаеш кога да бягаш, знаеш кога да се довериш. Не може да се объркаш. Любовта е живот. Обичайте се, хора!
8 ноември 2005 г. Преход Нигар – Махан, 132 км. Спя на около 20 км от Maхан в една махала край пътя, до един разбит Mercedes. Мизерията е пълна. Деца шляпат в калта. Две порутени кални къщи. Гьол и един маркуч с бликаща вода, който не знам откъде идва – някъде от пустошта, но от който двете семейства, живеещи тук, пият вода. От другата страна на пътя се строи свръхмодерна джамия. Контрасти. Нещо съм настинал или съм се преуморил. Мъчи ме разтройство. Денят започна доста добре след дълбокия и спокоен сън в джамията на село Хабиб. Но успях по тъмно да намеря място за спане, след много катерене и силен насрещен вятър.
До Maхан пътят все още е добър. Равен, с тенденция за надолнище. В града не влизам, а направо излизам на главния път за Бам. Сега вече ролите се смениха. Плавно изкачване, с невероятен трафик. За обяд спирам в едно крайпътно заведение. Вадя си обяда: халва, хляб и вода. Собственикът ми носи грозде, а двама тираджии ме черпят с чай. Преваля обяд, когато отново съм на бойното поле. Жегата, изкачването и неспирният трафик си казват думата. Като в транс гледам как редицата от електрически стълбове катери към недосегаемия хоризонт. Наоколо е пустиня. Населени места – нула. Трафикът е ужасен, а пътят тесен. Тирове ме задминават с пълна газ на една ръка разстояние. На няколко пъти ме избутват на чакъла отстрани. Никаква толерантност от страна на шофьорите. Към 5 часа съм на върха. Вятърът се засили. В далечината се вижда джамия, няколко къщи и много боклуци. Така и осъмнах до разбитият Mercedes.
9 ноември 2005 г. Преход до Бам 127 км. Днес ми е насъбран джакпот от голямото катерене вчера. Имам поне 90 км леко спускане, с тенденция за равно. От черните планини слизам в прашната пустиня. Средната ми скорост е 27 км/ч и до обяд съм пристигнал в Бам. Някъде по средата ме удря силен страничен вятър. Карам колелото, като балансирам да не падна под напора на въздуха. Спирам за почивка. Вятърът направо ме събаря на земята. Равно е, с тъмнеещи планини в безкрайността.
Следва продължение…
