Пурпурни небеса обгърнаха Аниел, един от ангелите на Бога.

Аметистово сияние го изпълни, като Божествен пратеник на незнайни светове, и виолетов вихър го издигна високо.

И чу гласът Божий:

„Слушай, мой верни Аниеле, заръка от Отца ти се дава! Иди и на всяко и създание Мое живота ти проследи – от зората, та до сетния му ден.
Виж благата що отредил съм, в Мир и Правда ли пребъдват?
Че изобилието ми вечно е, и краят му се не вижда!
Но, иди Аниеле, че злосторници явиха се!
Против Правдата Ми дела вършат, та блага от чедата Ми отнемат!

Иди и провери!”

И полетя ангелът, носен на крилете на Любовта, та вси звезди преброди в безкрайната небесна шир.
Но трудна бе Божията заръка.
Тръгна тогава Аниел Святата Книга на Адонаил да търси. А Адонаил бе един от великите ангели Божии, и близки другари бяха с Аниел.
Небесната шир сбра се, а милиони звезди слова занизаха. Великата Книга на Живота се разтвори, и нечувани тайни пред ангела разкри. Но – недоволен остана Аниел : това, което искаше – не намери!

И рече : „ Нима е възможно от тази Книга свещена – нещо да липсва? И Божии Слова да бъдат заличени?”

Усъмни се тогава Аниел в Адонаил, и тъмна сянка го изпълни. Отровни пипала на недоверие към светлия ангелски лик запълзяха…

И тъга се изписа на Божието лице.

Верно бе : страници липсваха от Книгата, и – Аниел не ги откри! Но попита ли Адонаил и при Вечния потърси ли ги ?

И като тежка скала надолу полетя, а ума му в шеметен вихър се изгуби.
Защото – тежко е съмнението!

Роди се Аниел на земята – роди се, като хром несретник с тежка съдба.

И долу другари не намери –сам бродеше сред чужди. А едничкия му спомен от Небето бе този –нуждата от добро.

Правеше скитникът добро – но то оставаше в тайна. И скръб и болка бяха обсебили душата му.

Смили се Всевишния и своя ангел при себе си прибра.

И запита Аниел Бога :

- Отче, защо се случи това с мен – защо паднах? Нима заслужих тази участ – на бездомен скитник – дори от хората отхвърлен!?

Но сянка на тъга мина през Божието лице – и ехо на небесна скръб оттекна във Всемира. И изпрати Отец своя ангел пак на земята.

Защото, малка грешка – до големи страдания води!

Като царска щерка се роди великият ангел и красотата й беше неземна. Баща й беше великият и могъщ цар Алтасар, от когото всички се бояха и почитаха. Знаеше цар Алтасар, че само един син и една дъщеря ще има – така предрекли маги и звездобройци. И реши тогава царя зорко да пази дъщеря си – само негова да е красотата й. Полудял от безумна ревност, Алтасар забрани мъжко око да гледа принцесата. И тя живеше, затворена в разкошен дворец – обградена от слугини и придворни.

Но – тя бе сама : волна птица в златен кафез!

Хората я обичаха и често идваха при нея – да се поклонят.
Защото разреши Алтасар отпосле тези посещения – за да разсее тъгата й .

Но – тя бе тъжна : красиво цвете в тъмнина държано!

И чудеше се царската дъщеря : защо идват тези хора при нея? Откъде тази почит и обич?
Защото не помнеше, че отдавна, в далечни времена, един сакат клетник правеше добрини на много хора.
На същите, които сега идваха в двореца…

Минаха тридесет години и Бог прибра при себе си своя ангел.

И запита го Вечният :

- Узна ли защо долу бе пратен, Аниеле – разбра ли защо падна?

Погледна Аниел към Книгата на звездите, а там пишеше : „Mалкото съмнение – до голямо нещастие води!”

Радислав Кондаков

Легенди за земята и небето

Вижте още:

• “Легенди за земята и небето” – електронно издание
• Легенда за Квистина